I fix nothing, I let it go.

решавам, още малко да помисля.. макар, че мислите ми напоследък наподобяват учестен пулс, с невъзможност за измерване (съгласна съм с хераклит, всичко толкова бързо се променя, че дори да искам не мога два пъти да вляза в една съща мисловна река). тогава какво остава? агонията на този неспирен поток? не, НЕ.. бунтувам срещу това, но всеки нов анализ ме изправя пред ужаса на предвидимостта, как така не мога да съм от онези спонтанни хора, със спонтанни постъпки и още по-спонтанни решения. роб съм на собствения си контрол, който сигурно съм си го наложила в един от дните на детско поражение (да кажем, че необмислено съм направила нещо съвсем тривилано, което разбира се е довело до сблъск.. и БУМ.. в уплаха съм решила много внимателно отсега нататък да правя каквото и да било). и да страдам заради детски грешки? но кое е по-опасно - да съм предвидима пред себе си или пред другите? пред себе си, защото бягам, когато реката, спира да е плитка, в дълбокото с улпаха осъзнавам контрола веч

като чу, че цялото е повече от своите части, "където"-ти се скри зад други обстоятелствени пояснения с неточен (про)изход и корен, провеси някакви обещания-паразити по стените на моето колебание, състави си план за две-три нови изтънчено гримирани изречения, облече скъпо и топло уморените гласни на пропуканото лято. но пропусна да види, че след моята точка никога не следва твоето "където".

ще преплувам и теб, и слънцата, които ти подарих, във време, измислено от трети, когато бурята сънува пети стих, а аз се плаша от новите куплети. ще те изплувам, свръхглаголно, в инфинитив до брега и гънката на порива с желание в многоточие и взрив спомена реши да се самоизмива. -- но плувал си другаде ти и преди и връщал си се много пъти ако съм воднисто смела - остани пък нека водите да са вечно мътни.

Tell me that you need me more and more everyday, Never let me go, just stay.

оставям те да завладееш мойте скрити граници и времето назад ще  спира да се връща. кръвта ми нежно   в тебе ще заспи, когато слееш мойте с твоите привидности. и няма да поискам  да съм алено предишна, без граници към теб по - силно те желая. обаче някога несигурен-излишен да не отидеш да ограбваш онези кули с незавладени граници.

спирам тук и търся време диагноза: безразлична обсесивност, залепям върху теб желание и име, размесвам ги с малко експресивност. бъркаш в мен и ме изпиваш, а си обсесивно безразличен. хем студено е, отсъстваш, хем хищно искаш ме, различен. как да слея свойта цялост в твойте две противоречия, като съм в лошата безкрайност на несъвместимите наличия.