I fix nothing, I let it go.

разнесъл си се цял по шевовете на моето  настроение.

крадем един от друг по милиметър липса, всеки път когато телата ни са засмукали тъга и необратимост. аз ще поискам да ми заситиш две липси, като ти връщам със една. в тази игра всеки е егоист. но само ми кажи знаеш ли защо все гладни сме накрая?

В своите „Философски изследвания” Витгенщайн за първи път ни представя понятието „езикови игри”, като под него се разбира особен процес на сътрудничество между употребата на езика и някакъв вид действия: „Аз ще наричам ‘езикова игра’ също и цялото, състоящо се от езика и от дейностите, с които той е преплетен”. [1] В началото на изследванията си Витгенщайн започва с критика за обяснението на Августин за посочването като употреба на езика. Несъмнено посочването или обозначаването е част от езиковата употреба, но целта му е да докаже, че функциите, които притежава езикът са много над това. Това е така, защото ние притежаваме набор от безброй знаци, думи, изречения и тяхната специфична употреба, начин на групиране в различни ситуации, би изградила различни езикови игри, в които в зависимост от нашите потребности участваме. В крайна сметка може да се каже, че обяснението чрез посочване е просто още една езикова игра. „Дефиницията чрез посочване обяснява употребата – значението – на...

крия от теб онези очертания и гънки по които ти прилягам така не ми омръзва лесно както става с други.

Затрупана оставам с ябълки и никоя за моята уста. Дните със теб непрекарани намаляват шанса да съм изядена.   А съм направена по твоята захапка и твои са телесните квадрати. Кога ще мине тази меланхолия? Когато ти си затрупаният с ябълки!

нова гънка дразнещо ококорена в деня ми спокоен и лош някаква кривина в моята трезвеност изпъкнала обремененост поражда желания за мръсна съвест а чисти са квадратчета на моето тяло вдлъбнатост-ъгловост омраза и слабост моя незавършеност и дързост този магнит убивам го че би ме погълнал със своята зависимост

отхапвайки червените ябълки на още несбъднати сезони не назъртай лакомо и за костилките от пощадените ми думи.

спомням си за нелеките съдби на предишни лодки и лодкари отплавах без посока, но кажи дали един със друг ще бъдем цели знам само - по - светъл е деня очите ти - слънчеви кълба сред пътя нощем през тревога и фалшове вървя дори не мисля да се връщам още различна, друга съм.. жена в предишните обвивки дишах равно и ако преди съм си тръгвала то днес ще поискам да остана

да играем на несподелимост? нека аз ти казвам, че ми липсваш , а ти да казваш, че го знаеш.

там където никой не финишира първи съвсем нямаше значение, че бях втора.

"Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко и прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!" жена съм, в ръцете ти топящи трепериш в такт от страсти окрилен, детето в мен се цупи и се мръщи, когато вместо да ме стоплиш, си студен, а дявол съм, когато друга те желае, как смее да те гледа, все така не две, а три жени във мен живеят и всяка те желае със страстта на другите - и силно, и капризно, и леко отмъстително дори обаче ти не стой така замислен инак оплетен ще си до зори от дете, което ти се иска да упътиш жена, която те затваря в плен и един дяволит във мене съдник поставили те в бърканицата, във мен.

ако изсмукаш всяка клетка в мен която те желае ще остане само една родена да те мрази обаче обречена е на смърт от лъжесвидетелстване

когато лодките в бутилките решат да се удавят, а писмата не  дочакат до зори, снеговете пък до болка  припряно закъсняват, ще се срещнем пак объркани почти, но вече знаещи, за дъха на зимата и думите неказни в нощта, отхапваш малко  от плода и в ириса изписва се желание - ела.

докосване измамно, от преди полепва в мен като клавиши на пиано. там думите оставяли следи, прехапваш ги със поглед само. и пеперуди, издаващи почти и ти, и мен в усещане, голямо.

И, как дикой кошке, хочется ласки Хоть не надолго забыть о свободе Скоро ты бу-удешь мой ♥