I fix nothing, I let it go.

ако бъдем двойката, която не се докосва, ще спреш ли да правиш огнени кълба от дупки по мен само с един поглед?

 Анна Карина като Анжела във филма на Жан-Люк Годар UNE FEMME EST UNE FEMME (1961) е и винаги ще си остане олицетворение на женственост и безподобна красота, като източник на вдъхновение както в кино изкуството, така и в света на модата, нейната следа има и голям отпечатък в/у моето съществуване. А това е просто един опит за пресъздаване на нейната героиня   от  филма (която лесно може да се погледне като универсализира н образ на женската двояка природа и вманиеченото желание да не знаеш какво искаш) Happy Birthday, Anna!

“Треперя над всяка секунда, мъча се да я изчерпя; нищо наоколо не ми се изплъзва, домогвам се до всичко, което минава покрай мен, всичко запечатвам в себе си завинаги - и мимолетната нежност на прекрасните очи, и уличните шумове, и измамния зрак на развиделяването - и все пак минутата изтича, без да я задържа, приятно ми е, че отминава...” - Погнусата ... Бях сама... и тъжна, пиех кафе, валеше топъл майски дъжд, пианистът-виртуоз свиреше Шопен. Интересно е, че не го забелязах веднага, може би вината бе в цялата оживена тълпа от млади студенти, бързащи да се скрият от дъжда. Първото, което видях беше купчината листа с изписана музика, изглеждаше вдъхновен, ръцете му, оцапани в мастило, трепереха. Беше небрежен, небръснат (но в същото време елегантен и подреден), със сако и разкопчана риза, пиеше двойно уиски с лед и пушеше цигара след циагара.   Изведнъж шумът стана дразнещ, пианисът - досаден, стенният часовник - пронизващ всяка секунда, а дъждът - глупав и безкраен, защото вс...

I wanna be a virgin pure A 21st century whore {♥}

решавам, още малко да помисля.. макар, че мислите ми напоследък наподобяват учестен пулс, с невъзможност за измерване (съгласна съм с хераклит, всичко толкова бързо се променя, че дори да искам не мога два пъти да вляза в една съща мисловна река). тогава какво остава? агонията на този неспирен поток? не, НЕ.. бунтувам срещу това, но всеки нов анализ ме изправя пред ужаса на предвидимостта, как така не мога да съм от онези спонтанни хора, със спонтанни постъпки и още по-спонтанни решения. роб съм на собствения си контрол, който сигурно съм си го наложила в един от дните на детско поражение (да кажем, че необмислено съм направила нещо съвсем тривилано, което разбира се е довело до сблъск.. и БУМ.. в уплаха съм решила много внимателно отсега нататък да правя каквото и да било). и да страдам заради детски грешки? но кое е по-опасно - да съм предвидима пред себе си или пред другите? пред себе си, защото бягам, когато реката, спира да е плитка, в дълбокото с улпаха осъзнавам контрола веч...

като чу, че цялото е повече от своите части, "където"-ти се скри зад други обстоятелствени пояснения с неточен (про)изход и корен, провеси някакви обещания-паразити по стените на моето колебание, състави си план за две-три нови изтънчено гримирани изречения, облече скъпо и топло уморените гласни на пропуканото лято. но пропусна да види, че след моята точка никога не следва твоето "където".

ще преплувам и теб, и слънцата, които ти подарих, във време, измислено от трети, когато бурята сънува пети стих, а аз се плаша от новите куплети. ще те изплувам, свръхглаголно, в инфинитив до брега и гънката на порива с желание в многоточие и взрив спомена реши да се самоизмива. -- но плувал си другаде ти и преди и връщал си се много пъти ако съм воднисто смела - остани пък нека водите да са вечно мътни.