“Треперя над всяка секунда, мъча се да я изчерпя; нищо наоколо не ми се изплъзва, домогвам се до всичко, което минава покрай мен, всичко запечатвам в себе си завинаги - и мимолетната нежност на прекрасните очи, и уличните шумове, и измамния зрак на развиделяването - и все пак минутата изтича, без да я задържа, приятно ми е, че отминава...” - Погнусата
... Бях сама... и тъжна, пиех кафе, валеше топъл майски дъжд, пианистът-виртуоз свиреше Шопен. Интересно е, че не го забелязах веднага, може би вината бе в цялата оживена тълпа от млади студенти, бързащи да се скрият от дъжда. Първото, което видях беше купчината листа с изписана музика, изглеждаше вдъхновен, ръцете му, оцапани в мастило, трепереха. Беше небрежен, небръснат (но в същото време елегантен и подреден), със сако и разкопчана риза, пиеше двойно уиски с лед и пушеше цигара след циагара. Изведнъж шумът стана дразнещ, пианисът - досаден, стенният часовник - пронизващ всяка секунда, а дъждът - глупав и безкраен, защото всичко това ме отвличаше от съвършения образ, покорил за секунди цялата ми същност. И до ден днешен пресъздавам началната сцена, по време на която съм била грабната, сякаш имам нужда от достоверна причина за всичко, последвало след това. А такава няма, в любовния унес всяка причина е алогична, всяко обяснение - недостоверно. Причината е в пъстротата на очите му, в неловките секунди мълчание, придружени от още по - неловки усмивки и погледи, в наелектрезиращия допир на ръцете му, в това, че го имаше и че аз бях там да го видя...
2011
Коментари
Публикуване на коментар