I fix nothing, I let it go.

подаряваш цветя  през зимата сняг вали през март замръзнали пръстчета стопени в твоите без повод срещи под нощни лампи разширени зеници съзвездия по мен говориш ми сякаш съм твоя не ме докосваш чувствам се чуплива разголвам се със думи дистанция помежду ни  притеснителност интимност в любов необратима.

Т анцувах под дъжда, дете бях във снега. А на пролет раждах плодове През лятото се влюбвах във света В мрака ме търсеше, мълчеше. Полета прекосих. Под нощното небе заспах. Смисъла разбрах в пожънато сърце Смирих се, промених се Не ме намери на старите места ... Дъга съзрях, в деня, когато вода от извор жив отпих. Свободна тичах сред полята и себе си от пресъхване спасих. А потърси ме, там където е овехтяло и пресъхнало За нов живот родена съм, когато сред сушата разцъфат люляци.

И тази нощ ще бъда Вятър, вилнеещ тъй самотен из града, ще бъда без лице, тяло и без сянка, за да не мога лесно да се приземя. А Вятърът захвърля всички чувства, които го потискат и шептят, обаче с думи, завързани със котва, те приказка измислена четат. А Вятърът не вярва на онези, които свалят от небето му звезди и в дар му дават всичките комети, реалност иска той – не ще ги оцени. Виелица е, но зима е, нормално. Вятърът замръзна под дъжда и бе подминат тъй профанно, и бе убит от всеки със слова. Но мина някой и стопли го за малко и светнаха по-ярко нощните звезди, реших да бъда Вятър, но за кратко, изгубих се в най прекрасните очи. (26.12.2011)

С усмивка тихо ме повикай, ще дойда аз със тяло на нощта и времето изгубва вече стойност, ще бъде наша вечността. С ръце протегнати хвани ме, ще слеем пръсти в забранена тишина и чувствата добиват вече смисъл, ще забравим за онази самота. С очи измамливо поискай ме, ще скрия теб и мен във лунна светлина и хората със завист ще ни търсят, ще бъдем само двама в любовта. (07.05.2009) 

И люляците се превърнаха във птици, когато срещнах твоята усмивка, а беше пролет, боцкаха карфици от минали любови в болезнена обвивка. И слънцето с дъжда измисли песен, а мен престана да ме има, разтворихме се в цвят телесен, един във друг се смесихме двамина. А вятърът разпали огъня изстинал, в секунди светът се преобърна когато сляхме се в едно, но ето, как съня в реалност да превърна? 22.05.2012

Аз съм краят на твойто начало, ту ме няма, ту пак се прераждам и съм сън, и съм дух, и съм тяло, върху руините твои пак се изграждам. Аз съм тихата мисъл, която те дразни, все несигурен дали да ме опазиш, но без мен делниците ти са празни, неспособен мен от себе си без болка да избавиш. Аз съм чужда и твоя, но една съм, скрита в издайническите ти зеници, и страдам, и прося, но силна и горда съм, различиш ли ме от другите измислици. Аз съм нощта на твоя ден, щом станеш, и до края на тихия залез теб обичам, ще успееш ли началото ми в изгрева да хванеш, когато по вятъра любовни думи ти изричам. (01.10.2011)

Да, бяхме слаби, но силни сме сега, облечени със Твойта праведност. Преди се давахме на страсти и дела, сега оправдани сме в Христа! Пътувахме за никъде, копнеехме за вятъра. Продавахме, купувахме, но празни връщахме се... някога.. В душите ни безплодни, светът ни бе приятел. Избирахме по Его и търсихме Създател. Но нямахме Спасител и спъвахме се ден след ден, до онзи миг, във който провалът бе последен. Защото се спасихме и срещнахме ний Господа.. без да го заслужим, без дела и склонността да присвоим за себе си заслугата. Защото осъзнахме човешката си нищета и смирихме се и плакахме за жертвата на Исус Христа. Сега сме оправдани, призвани сме за нов живот! И делото Господне не ще се спрем да прогласим. Така че всичките народи да познаят Господа и Негови ученици да се наричат всякога! (6.09.2019 г.)