В своите „Философски изследвания”
Витгенщайн за първи път ни представя понятието „езикови игри”, като под него се
разбира особен процес на сътрудничество между употребата на езика и някакъв вид
действия: „Аз ще наричам ‘езикова игра’ също и цялото, състоящо се от езика и
от дейностите, с които той е преплетен”.[1]
В началото на изследванията си Витгенщайн започва с критика за обяснението на
Августин за посочването като употреба на езика. Несъмнено посочването или
обозначаването е част от езиковата употреба, но целта му е да докаже, че
функциите, които притежава езикът са много над това. Това е така, защото ние
притежаваме набор от безброй знаци, думи, изречения и тяхната специфична
употреба, начин на групиране в различни ситуации, би изградила различни езикови
игри, в които в зависимост от нашите потребности участваме. В крайна сметка
може да се каже, че обяснението чрез посочване е просто още една езикова игра. „Дефиницията
чрез посочване обяснява употребата – значението – на думата, ако вече е ясно
каква роля изобщо трябва да играе думата в езика.”[2]
Според Витгенщайн значението на думата е употребата й в езика, затова когато
играем различни езикови игри, думите имат различно значение. Дотук от казаното
може да твърдим, че езиковата игра не се намира само в линвистичния контекст,
но и в поведенческия. Нейните правила са различни за всяка отделна игра и
функционират, докато има форма на живот, която да ги утвърждава и проверява. За
да има езикова игра изобщо, тя се нуждае от правила и общност, която да
гарантира спазването на правилата чрез регулярната им употреба. Не може да има
частен език, защото езикът има общностен характер. Безсмислена езикова употреба
може да имаме там, където си „играем” сами, защото там липсват правила и други
хора, които да ги спазват и да проверяват нормите, конституиращи езика. В Изследванията още се подчертава, че езикът
е усвоен чрез трениране, а не обясняване, защото ние употребяваме различни думи, извършваме
определени дейности в хода на нашето учене, дори несъзнателно. Боравенето с
език е един сложен процес, който е подчинен на безброй много обстоятелства и
ситуации, които влияят върху това, какви езикови игри бихме играли и именно коя
езикова употреба бихме използвали.
Витгенщайн не посочва онова, което е общо
за всички езикови игри, но говори за онези различни черти, които притежава
всяка отделна езикова игра, които ни помагат да ги обединяваме под отделни
класове или семейства езикови игри, благодарение на техните прилики. Тези
семейни прилики са конкретните сходства между представителите на всяка една
езикова игра. „Езиковите игри си приличат така, както си приличат членовете на
едно семейство: всеки двама от тях могат да си приличат по различен признак –
ръст, черти на лицето, цвят на очите, походка, темперамент, - така че между
всички тях да има някаква някакви прилики и да няма една прилика, която да ги
свързва всички.”[3]
Науката със своите специфични норми и изисквания би могла да бъде разгледана
като семейство от езикови игри. Всъщност „Стивън Тулмин, ученик на Витгенщайн,
прилага понятието за езикова игра към науката.”[4]
И ако говорим за науката по този начин, ние гледаме на нея не като една
цялостна система на нашето знание, както е при Куайн, а като отделно
функциониращи кълба, носители на специфична информация и дейности, които
участват в построяването на различните науки. При Куайн имаме холистично
разбиране за знанието; той вижда науката като единно цяло, състоящо се от взаимосвързани
компоненти – изречнията. Но за да можем да им припишем истинност или
неистинност, според Куайн, те трябва да бъдат включени в своеобразен контекст
или по-обща система от изречения. Така за него науката е една монолитна система,
докато Витгенщайн по-скоро би я нарекъл семейство от езикови игри. Целта на
Витгенщайн е различните науки да бъдат обединени по някакъв начин под
разбирането за семейство, чрез някаква прилика, черта, която ни е нужна за да
наречем дадена езикова употреба наука. Но тъй като всяка наука има за свой
инструмент различни езикови игри – тя все пак ще си остане в своите рамки и ще
продължи да играе своята езикова игра, обединена под общото семейство на
науката. И докато за Куайн отделните изречения, съставящи единното цяло са
обединени чрез правилата на логиката, в духа на Витгенщайн би било правилно да
се каже, че той би определил логиката просто като още една езикова игра. И още
според Витгенщайн човекът, бивайки свободно същество, може спокойно постоянно
да видоизменя езиковите игри, в които участва. За разлика от него Куайн смята,
че онези научни твърдения, които се намират в центъра на епистемичното поле, са
устойчиви и трудно податливи на ревизия. Основните критерии едно твърдение да
се приема за научно биха били следните: то да подлежи на верификация (да има
стойност по истинност), да е възможно най-близо до сетивния ни опит, да е
доказуемо и прието от различни изследователски общности за истинно чрез
консенсус.
Къде е мястото на метафизиката във всичко
това би бил интересен въпрос. Според „ранния“ Витгенщайн (Логико-философски трактат) езиковата употреба е смислена, когато
изразява състоянието на нещата, когато е репрезентативна. Той допуска пропозиционални
знаци, които нямат стойност по истинност; допуска мистичното, но твърди, че за
него не може да се каже нищо ясно. Рудолф Карнап в своята статия „Преодоляване
на метафизиката чрез логически анализ на езика” ни представя разбирането си за
„протоколните изречения”, това са онези
изречения, които са най-близко до сетивните данни и служат като потвърждение за
други, непротоколни изречения. Когато едно изречение не може да бъде сведено до
протоколни изречения, то е безсмислено, защото критерият за смисленост е
неговата проверимост в опита. „Първоначално всяка дума има значение. В хода на
историческото развитие често една дума променя значението си. И така понякога
се случва една дума да изгуби старото си значение, без да получи ново. В
следствие на тази промяна възниква привидно понятие.” [5]
Карнап дава пример с думата „архе” (принцип), на която й била приписана
квазизначение от метафизиката, първоначалното значение за „начало” е било
вкарано в метафизически контекст, което води до това думата да изгуби
по-ранното си значение, без да й се дава ново и от това следва - невъзможност
към верификация. Карнап критикува онези метафизически твърдения, които са
неясни, когато дори не можем да разберем в какви условия биха били проверени
(те нямат смисъл). И въпреки това – защо има метафизика, след като нейният
дискурс според тези критерии е безсмислен? Според Карнап отговорът е в това, че
тя придава едно такова „чувство за живота”, наподобява я с функцията на
поезията и като нея тя носи само естетическа зареденост, но не може да бъде
специализирана. Карнап не критикува поезията, но иска да каже, че метафизиката
като сходна с нея не би имала място в академична среда. „Тази присъда засяга
най-напред всяка спекулативна метафизика и всяко мнимо познание от чисто
мислене или чиста интуиция, които с и мислят, че не се нуждаят от опита. Но
присъдата се отнася и до онази метафизика, която изхождайки от опита, се опитва
чрез особени умозаключения да познае намиращото се извън или зад опита.”[6]
В контекста на езиковите игри метафизиката
не е безсмислена, тя притежава свои собствени правила и уговорки, също така и хора,
играещи на нея, тя спокойно може да се нарече „езикова игра”. Целта на текста е
чрез всичко казано дотук да изведе следния извод, че въпреки възможността да
наречем метафизиката езикова игра, тя няма реална претенция да бъде причислена
към семейството от езикови игри на науката, защото не притежава необходимите
критерии за научност и нейните твърдения не подлежат на верификация.
Коментари
Публикуване на коментар